В това лично мнение има теория на конспирацията, недоволство, хейтърство и омраза. И дълги витиевати изречения, оплетени по смисъл и изпразнени от съдържание. Моля, хората с нежни, артистични души да спрат дотук с четенето и да си намерят друго занимание.
Какво се случи с онази музика, онази дива, необуздана, гневна и неудържима сила, наречена пънк - едно от най-близките явления до младежкия антиконформизъм, до свежестта на първородното бунтарство?
Не говоря в глобален план. По света пънкът никога не е изчезвал, никога не е преставал да бъде онзи див, рошав, крещящ петел, развалящ спокойния сън на старите кокошки от музикалния бизнес, от социалните тинк-танкове, от независимите институти за поведенческа психология на тълпата.
Не вярвате? Лично съм присъствал на пънк концерт в Катманду, Непал, в нещо като тамошен еквивалент на селско читалище, но гордо носещо името "Къщата на музиката". Свиреше легендарна местна пънк банда, съществуваща от 1990 година, създадена и ръководена от жена - нещо изключително за Непал, където в общи линии ролята на жените е да са съдове, носещи поредната реинкарнация на Далай Лама и готвещи кюфтета от трева с мас от якове. Бандата е Rai Ko Ris и дори в средата на 90-те, когато Интернет не съществуваше като глобална мрежа за комуникация, в България се намираха хора, които бяха чували за тях и имаха записите им на касетки.
Пънкът като начин за себеизразяване, като начин на протест, винаги е бил младежка територия.
Това, че усмихнати, търговско-ориентирани личица като Малкъм Макларън, който превърна пънк музиката в поредния музикален хамбургер, или Вивиън Уестууд, твърде некреативната и напълно лишена от собствено въображение шивачка, нагло крадяща всяка една улична идея на пънк-децата, за да я превърне в звонков личен капитал, не успяха да разрушат силата на пънка, говори за неговата изначална виталност. За неговата енергия, подхранвана от сърдитите млади, недоволни от заобикалящия ги свят. Недоволни от повсеместното лицемерие, от тоталния контрол от страна на институции, авторитети, родители, от контрол, затягащ ги като поредните болтчета в една система, изпълнена с ограничения, условности и скрити забрани.
Но пънкът по света оцелява, бори се, чупи витрини, рита полицаи по глезените, псува извратените, лицемерни правила на щастливите общества. Има глас и собствено мнение по наболели въпроси от обществения дневен ред и не се срахува да го изкрещи ясно и високо.
А къде е пънкът в България? Какво се случи с него? Нима всичко след падането на псевдокомунизма у нас тръгна по възходящ път, нима всичко се превърна за една нощ в цветя и рози?
В ранните деветдесет години на миналия век пънкът излезе от нелегалността, в която беше принуден да съществува. Разбира се, това се отнася и за българската хеви метъл сцена, дори и за популярната музика, различна от представяната на държавно спонсорирани формати като Златния Орфей, Мелодия на годината, Ален Мак (партиен фестивал за протестни песни, звучащи като писани от глухи партизани, но с текстове като цяло близки до пънк поезията). Няма да споменавам имена, поради една причина: уважавам всяка една българска пънк-банда и не желая да пропусна нито едно име, ако започна да ги изброявам.
Но какво се случи с българския пънк?
Къде изчезнаха сърдитите, недоволни младежи с китарни умения колкото да не си разранят пръстите и кипящи от справедлива ярост срещу скопяващата ги система? Как вместо социално-ангажираните текстове на пънк поезията, вместо двуакордните китарни рифове, простички като капеща вода, изведнъж се появиха някакви пседво-етно-щастливо-селско-пасторални музики, смесили в себе си беззъбата примиреност на регемузиката, лежерността на кизмерсаунда и глобалната лоботомия на one nation under God?
Не ме разбирайте погрешно, аз самият слушам такава музика. Както и фънк от времената на Черните пантери, сайъделик рок, протостоунър, неща като Джанго Райнхарт, Нина Симон (обожавам я), латин-ска, много рага, индъстриъл, интересувам се от френска, испанска и изобщо неменстрийм музика... абе музикална джамбалая, сещате се.
Но пънкът ми е много любим. И именно затова търся отговор на въпроса: Къде изчезна българският пънк?
Толкова ли доволни от живота са станали сегашните млади? Толкова ли са щастливи, че не виждат колко е несправедливо всичко около тях? Кой им извади зъбите и им отне възможността да захапят здраво онези няколко хиляди чудовища, нагло заграбващи тяхното бъдеще?
Сякаш не виждат какво се случва ежедневно, ежечасно около тях, сякаш им е безразлично и не искат да се борят за собствената си съдба. Свиват се в пашкула на общности, изградени върху старите ню ейдж и хипи принципи, където изолацията се смята за личностна победа над естаблишмънта на масовата неправда. Пропагандират им се вехти полуистини, поддават се на умели манипулатори, копиращи образци на алтернативи отпреди 15-20, че и повече години, а същите тези носители на нови послания осребряват почти детската им наивност и неинформираност. И докато за наивноста им има оправдание и то основателно - тепърва има да трупат опит, то за тоталното им подвеждане по вехти и доказали своята неефективност идеи във времената на изключително лесен достъп до информация не виждам оправдание.
Сякаш някаква световна организация (ето ви и теорията на конспирацията) си е поставила за цел да им извади все още млечните зъбки на критическото възприемане на света, да притъпи всеки един бунтарски порив на недоволство и бързо да ги превърне в поредната таргет група на поредния тренд. Задоволени със съответните стоки, идеи, общностни правила, с имплантирани чувства за собствена уникалност и изолационна позиция, даваща им сигурност, че са чудесни и прекрасни, но светът около тях е мръсен, кален, пълен с идиоти и не заслужава да се главоболят за неговото спасение.
Как тогава да има пънк?
Как да протестираш срещу нещо, от което си се изолирал, и го смяташ за едва ли не долно, унизително и уронващо чувството ти за собствена уникалност (вярно, в група от още стотина такива уникални, но какво от това, нали?)
Как да изразиш гняв срещу система, която ти предоставя персонално убежище и те огражда със стена, на която пише: "ТИ си уникален, ТИ си единствен, ТИ си прекрасен, ТИ и САМО ТИ, ТИ си артистът, ТИ си поетът".
Как стана така, че пънкът, в основата си протестен и като цяло ненасилствен начин на недоволство, в България бе принизен до някаква садистична музика, слушаема и правена само от асоциални дегенерати, агресивни обитатели на панелните спални от крайните квартали на окръжните градове и неуки типове, едва умеещи да прочетат и напишат собственото си име? Защо пънкът бе превърнат в просташка музика, свързвана само с агресивно поведение, хаос и желание за разруха?
Мога само да изказвам личните си предположения и съмнения, голяма част от които са на базата на разговори с младежи от сегашния музикален ъндърграунд. А някак тревожно ми се струва преобладаващият им агрумент: "Ами то никой няма да ни слуша и няма да ни платят, ако свирим пънк".
Мисля си, че скопиха съвременните млади.
Не много, но достатъчно, за да не задават много въпроси. Достатъчно, за да са послушни, бели и добрички, достатъчно, за да се примиряват и да търсят затваряне в изолирани групички.
Коментари